Love’s Labour’s Lost, рецензия на RSC — Шекспир, актуализиран с удари на White Lotus

Какво да вършим с тази неразбория от пиеса, цялостна с антични смешки и игра на думи, спойлер в самото заглавие и неуверен, нерешителен край? Love’s Labour’s Lost е узрял за повсеместен ремонт и режисьорът Емили Бърнс, прясна от Dear Octopus, сигурно ни дава това, пренасяйки ситуацията на Шекспир на остров в Тихия океан.

Непосредствената отпратка, откакто изумителната сцена на Джоана Скотчър се трансформира от президентско послание в аркадно и покрито с трева леговище, е сатирата на малкия екран за супербогатия, White Lotus. Навара в този момент е превъзходно осъществен уелнес курорт, цялостен с колички за голф и шезлонги, както и дрескод за тенис къси панталони или хавлиени кърпи. Изводът е явен: зад капризните централни герои постоянно се крие личният състав, подготвен да тича с усмивки, леи и укулеле — и допиране на непряк взор.

Има четири спаринг двойки и част от шегата е, че дамите са доста по-осъзнати и уравновесени от мъжете, водени от мързеливия Фердинанд (Абиола Овокониран). Принцесата е по-скоро полинезийка, в сравнение с французойка; Мелани-Джойс Бермудес я играе като сладка, радостна и, когато обстановката го изисква, внушителна.

Не бих предположил, преди да прегледам програмата, че Фърдинанд е предопределен да бъде софтуерен брат по линията на Джеф Безос, само че има смисъл, като се има поради благородният, екстравагантен метод, по който той изисква последователите на Бероун, Лонгавил и Дюмейн да прекарат три години с него, изучавайки самоусъвършенстване и отбягвайки дамите. В развиване, което не е планувано от Шекспир, те също се лишават от телефоните си, хвърляйки ги за жалост в кошница, цялостна с цветя, един от многото умни модерни линии.

Като стартираме с това, Люк Томпсън наподобява по този начин, като че ли ще се направете неразбория на остроумния Бероун с неговото прегърбване, пърпорене с ръце и цукане, до момента в който любовта не трансформира героя в по-внимателен човек. Брандън Басир е удивителен Дюмейн, преминаващ от бокс със сенки до влюбено циврене за момент. Дамите се състоят от готината, елегантна Катрин (Ейми Грифитс), надутата, твърда Мария (Сарита Габони) и сдържаната и умна Розалин на Йоана Кимбук, заинтригувана от Бероун, само че без да му разреши да я стъпче. Те не са се отказали от мобилните си телефони, само че си вършат постоянни селфита, което ги кара да наподобяват малко безсмислени.

С развиването на нелепия сюжет — заменени любовни писма, скрита идентичност — настава забавление и Бърнс показва гений за пестник. Всеки от четиримата влюбени мъже признава тайната си пристрастеност в монолог, подслушан от всички останали, прилепващ като гущер към стените, провесен от балкони, приклекнал на стълби или на палмово дърво, всичко това ловко хореографирано към въртящия се фон. Но това са Джак Бардо в ролята на шантавия испански самохвалец Дон Армадо (в треперещи тесни панталонки) и Нейтън Фоуд като малоумния, само че постоянно играл Костард, които бягат с всяка сцена, в която се намират, дружно със забележителния Холоферн Тони Гарднър.

Продукцията върви към объркания си свършек с представлението на Деветте почтени, по едно и също време неуместно представление и вдъхваща благоговение проява на благосъстоянието на ренесансовата просвета. Какво да вършим с този край? Тонът ненадейно потъмнява и Бърнс извиква край, който е трогателен, трогателен, само че който също се усеща закрепен.

★★★★☆

До 18 май